narrativebg.blogg.se

                                                                              

ПУБЛИКУВАМЕ ПЪРВА ГЛАВА, С НАДЕЖДАТА, ЧЕ РЪКОПИСА ЩЕ НАМЕРИ СВОЯ ИЗДАТЕЛ!

                                  

                                         Кирил Милчев

 

 

                                       Царете на буквите

 

                    Роман-хроника за светите братя Кирил и Методий

 

 

                     През 2016 година се навършват 1100 години от  успението

                     на Св. Климент Охридски и понеже моя род е от Охридско,

                     реших да напиша роман за онова паметно време.

                                                                                                   Авторът

 

 

 

                                             ПЪРВА ГЛАВА

 

 

          I.

 

          По русалийската пътека вече нямаше минзухари, но от височината се виждаха стените на Солун. Тук беше второто по големина тържище, след Константинополското и отвсякъде прииждаха разни хора по делата си. На бляскавия фон на зелените морски вълни Солун сияеше призори сякаш окъпан от ореола на Св. Димитър, ангела-пазител на града.

        Топлият солен вятър разсънваше жителите за поредния пазарен ден, когато центъра щеше да заприлича на вавилонско стълпотворение от гърци, евреи, славяни, българи, готи, цигани, араби, франки и римляни.

         В тези ранни и чисти зари, когато крепостта бе озарена като небесно царство, стратега на областта бе отдавна буден и нервно се подготвяше, в компанията на своя заместник Лъв, за да посрещне гостите.

         Идваше логотета Теоктис, най-важният човек във Византийската империя след императрицата майка Теодора. Друнгария  Лъв, който беше заместник на стратега на Солунската тема, бе другарувал на млади години с Теоктис и сега се ползваше с неговото благоволение. Това дразнеше дебелия и подозрителен стратег Басил. Лъв успя да уреди сина си Мануил за управител на пограничната с българите северна околия, с помощта на Теоктис. Лъв беше женен за Мария, знатна гъркиня, но Басил много добре знаеше, че потеклото му е българско, нищо че е християнин и страни от сънародниците си езичници. Басил мразеше всички варвари, независимо, че са християни. Мразеше дори Теодора и Варда, арменската майка и арменския чичо на малолетния император Михаил. Пред доверени хора Басил разясняваше, че бащата на императорчето е грък и Михаилчо е грък, не е арменец като майка си и чичо си.

          Когато свитата на логотета стигна до русалийската пътека над Солун конниците спряха и Теоктис се прекръсти на фона на издигащото се от морето червено слънце. Каква красива гледка, възхити се логотета, но мислите му бързо го върнаха към предстоящите задачи. Варда го мразеше, защото Теоктис се ползваше с доверието на новия патриарх Методий...

          Варда и някакъв учен Фотян бяха окупирали университета в двореца Магнаур и там ковяха козни. Опитаха се да използват любовта на Теодора към иконите и да издигнат Фотян за патриарх, даже му измислиха име Фотий. Но Теоктис подшушна на императрицата, че би било срам неофит да мине всички монашески степени само за няколко дена, при условие, че епископ Методий понесе толкова болки от иконоборците. Редно бе, а и божието възмездие го искаше, той да оглави патриаршеския трон и да върне светите икони на душите на православните.

        Народа гледаше на Теодора и на малолетния й син Михаил, като на свети люде. Теодора върна почитта към иконите и сложи край на зловредната ерес срещу образите. Методий се възкачи на патриаршеския амвон и издигна над главата си светата икона на божия съд при Второ пришествие. Той посочи вляво и всички видяха, че иконоборците вече са в ада. Иконата светеше. Народа ликуваше, дори дъщерята на българския цар, която той прати да се учи на обноски в нашия двор, се разплака.

        Теоктис сбърчи вежди, очите му се зареяха в небосвода. Той си спомни за онзи свещен миг, когато видя българката, че плаче пред иконата. Тогава Христос одари свише Теоктис с идеята, че очите на езичниците трябва да бъдат просветлени, за да видят божествената истина, както това се случи с българката. Тя беше в просветление заради иконата, позна божията истина чрез иконата. Прие светото кръщение, заради иконата. Душата на Теоктис изпадна в смут. По онова време той дори за миг повярва на учението на Фотий, че в човек има две души и едната иска да подскаже нещо на другата. Душата, която е силна с разбирането и разума, често е угнетена, понеже недоразбира и не й стига разум, за да даде отговор на просветлението, което Христос изпраща. Логотетът усети силата на просветлението, когато видя българската принцеса да плаче пред иконата на Страшния съд, но не успя да разбере какво иска да му каже бог. Всевишният помага, но в кошара не вкарва и Теоктис се мяташе в безутешната борба на мислите си, ужасяваше се от безплодната  въртележка на неведомото и неговата сломимост. Напрежението го подтикна да сподели тревогите си с патриарх Методий. А онзи свят мъж като го изслуша и веднага разбра важността на божието послание и се отдаде на тридневен пост и молитва в килията си. След три дена Методий каза на логотета:

-  Човек разбира божието Писание, защото го чете, а те си нямат букви. Евреите си имат букви, латинците си имат, гърците си имат, арменците си имат, грузинци, арани, сирийци, копти, етиопи. Всички си имат. Навремето несторияните сирийци, за да се различават от монофизитите сирийци, си създадоха специални знаци в сирийската азбука. Сиреч, не е случайно нещо това  буквите. Те са като икони за душата, понеже иконописния образ не е идол, а знак, че отвъд образа е първообраза. Така е и при буквите, те са знаци, но отвъд тях е смисълът на изреченото. Нашият Господ ти е изпратил послание, че българите трябва да получат букви, за да разберат християнството и  да го приемат. Трябва да им създадем букви, да преведем Писанието на техен език, да ги направим иконопочитатели, да им дадем обред, за да приемат вярата по наш образ и подобие, и да станат чеда на византийския ойкумен. Ние не сме съвсем като латинците, които признават само латинския език и писменост. Ние признаваме всички езици и писмености, защото ние първи преведохме Библията от еврейски на гръцки и не се сърдим, че от нас я преведоха на сирийски, арменски и т.н. Ние сме майката, която дава на дъщерите си, това е нашето църковно семейство, ние сме църквата-майка на Вселената. Нашата константинополска катедра е след римската, след йерусалимската, след александрийската, след антиохийската. Но евангелието учи, че последните ще станат първи. Виж Европа днес. Франкската империя е последна, но се настани на земите на римляните. Същото е и с българите, те дойдоха на нашите земи и трябва да ги приобщим към нас, да станат част от византийския ойкумен. Те пък ще повлекат след себе си склавините, понеже те ги доведоха по нашите земи. Виж франките как приобщиха към латинския обред аварите, които имаха някога мощна държава в Панония след 568 г. до 799 лето, когато Карл I ги превзе? Така става, с дипломация и с Божия кръст, не с войни. С войни българите не можем да ги победим. От времето на Атила те са господари на меча. Но при нас е Господаря на всички господари и днес Той ни обича, понеже върнахме почитта към иконите.

       От онзи блажен ден Теоктис започна да прилага плана си, сякаш бе мисионер, а не логотет. Той го сподели пред Теодора, която бе умна жена и бързо осъзна значението на едно такова дело по приобщаване на българите към константинополската катедра. За начало тя изпрати един монах, неин доверен човек, при българския владетел Пресиян. Този монах, който беше и изповедник на императрицата, се казваше Теодор Куфара. Неговата задача беше да предложи на Пресиян да присъедини към България земите на север от Солун, около Лихнида и река Стримон, където управител бе сина на Лъв Солунянин.  Куфара беше хитър душевед. Той съобщи на варварина, че Теодора не само помни помощта му към Константинопол, когато обезвреди Тома Славянина, но и би искала всички склавини в империята да признаят именно Пресиян за свой цар. И ако те се бунтуват, пак Пресиян, както преди  време с Тома, да ги усмирява. За тази цел тя дава областта от Лихнида до Драч, но настоява християните в тази област и епархиите да останат на подчинение на патриарх Методий, относно вярата.

      Теодор Куфара изложи странен план пред българския владетел: светската власт над областта да е на българите, а духовната на патриарх Методий и неговите епископи, които ще са под закрилата на Теодора. Куфара предаде и писмо от дъщерята на Пресиян, в което тя съобщаваше на баща си и на брат си Борис, че е приела християнската вяра и че ще остане още малко в Константинопол, като обещаваше да се върне, щом свърши мисията на Куфара в Плиска.

       Българският владетел дълго мисли и понеже не искаше да създаде впечатление пред боилите си, че обсъжда нещо тайно с християнски монах, назначи сина си Борис да продължи разговорите. Все пак той каза пред боилския съвет какво му предлага Теодора, а българските аристократи се опулиха и се чудеха какво става и къде е уловката. Пресиян извика пред тях Теодор Куфара, а хитрия монах вече беше готов, съзнавайки, че от времето на Омир „даровете на данайците” са винаги съмнителни. Той каза, че Теодора прави всичко това, за да бъдат върнати гражданите на Адрианопол, които славния Крум изсели преди време на север от Дунав в Малка Скития, която българите наричат Добруджа. Боилите не мислиха дълго и дадоха съгласие, те не знаеха, че една пророчица беше казала на Теодора, че е много важно адрианополци да се върнат, защото между тях е младенеца Василий, който ще бъде нужен на империята. Боилите бяха обладани от жажда за нова земя, Теодора им даваше излаз на Адриатическо море, близо до Драч, независимо, че самия град оставаше византийски. Те също така единодушно потвърдиха продължаването на 30-годишния мирен договор, сключен между България и Византия през 816 г. от мъдрия Омуртаг.

        Теодор Куфара бе доволен. Адрианополци се връщаха от изгнание, договора за мир бе продължен, а престолонаследника Борис бе впечатлен от подаръка на патриарх Методий: една икона на Страшния съд, която той почтително сложи между ловните си трофеи, впечатлен от трогателния разказ на Куфара как сестра му е плакала, когато Методий върнал почитанието на образите и показал точно тази  икона от амвона на храма „Света София”. Борис може би не би повярвал на гръцкия чернорицез, но сестра му описваше същата случка в писмо до брат си и го молеше да приеме истината на небето, чието име е Иисус Христос.

       Ето вече повече от седмица всеки следобед Куфара изнасяше христологични беседи на младия принц и бе впечатлен от любопитството му относно юридическото право на държавата и църквата. Борис питаше за отношенията между цар и патриарх, за възможността един диоцез да носи различно име от времето, когато е създаден от апостолите, например Илирийския...

     На втората седмица Куфара, който смяташе, че вече е спечелил сърцето на Борис за константинополската катедра, бе неприятно изненадан като разбра, че един латински презвитер с име Павел отдавна живее в Плиска и е доверено лице на принца...

 

 

          II.

 

         Теоктис се спусна към Солун с хората си. На около стадий от крепостта го чакаше стратега Басил с градската гвардия. Логотетът поздрави, но  не пожела тържествено посрещане при портите, не искаше да пречи на нормалния ритъм на тържището, а и бързаше да свърши работа. Заяви, че иска да се види с Лъв в дома му и остана там до вечерния прием в дома на стратега.

      Цял преди обяд двамата стари приятели разискваха тайни въпроси за империята, които обаче засягаха и семейството на Лъв.

       Друнгарият бе възпитал всичките си деца като истински гръцки християни, но все пак първородния Мануил и най-малкия Константин знаеха родовия български език. Константин от малък бе буден в учението и покрай приятелите си от еврейската махала научи и иврит. В школото бе усвоил блестящо освен гръцки и латински...

- Езиците му се отдават. Покрай брат си Мануил, в чиято област е пълно със склавини и той като управител бе необходимо да го знае, научи и този варварски език. Косьо ми е като косенце, пърха, лети. Докъде ще стигне, не знам...

      Логотетът стана и поздрави Мария, която влезе при двамата мъже. Лъв бе женен за една от най-знатните гъркини на Солун, баща й Костас, заедно с още няколко евреи и арменци, държеше кумерките на цялото тържище. Всяка година те изкупуваха от логотета правото на аренда, плащаха данъка и определяха кумерките за всеки търговец. Бяха влиятелни люде, а Костас се вслуша навремето в съвета на Теоктис и даде дъщеря си на заместник-стратега Лъв.

        Теоктис се обърна и към двамата:

-  Дошъл съм с добра вест от императрицата. Иска вашия Константин да учи заедно със сина на нейната дъщеря Текла в Магнаурската академия. Голямо бъдеще го чака, отсега ще го готвим за важен пост в империята...

       Лицето на Мария порозовя от смущение, гордост и майчина радост. Тя видимо се развълнува и дори усети как сълзите й напират. За да прикрие суетата си, тя се поклони пред знатния гост, благодари и излезе.

       Лъв също бе изненадан, поклони се почтително пред приятеля си, но чу:

-   Това не е всичко – Мария не бе в стаята. – Мануил ще трябва да освободи поста си, Нейно Величество дава тази област на българите. Знам, че има деца и жена склавянка, но важна държавна задача изисква да ги напусне и да стане монах в Полихронския манастир на Олимп. Патриархът ще му даде своето име Методий и монах Методий ще получи специален палиум. Не знам откъде идва това в твоя род Лъв, но Мануил винаги е искал да бъде богослов и граматик, насила го направихме военен – той видя смущението по лицето на Лъв. – Не се тревожи, той вече знае и прие условията. В Полихрон има колегиум от граматици, ще се работи с тях по създаването на азбука на езика на твоите деди, българите. На новата писменост ще се превежда Светото Писание. Повече не мога да ти кажа, държавна тайна е...

      Лъв бе истински объркан, не знаеше какво да каже. В този момент на вратата се появи най-малкият му син Константин. Мария го бе изпратила, за да благодари на Теоктис за благоволението.

      Константин бе вече младеж, със стройна фигура, будни тъмни очи и черна гарванова коса. Имаше дарбата като говори да привлича вниманието на събеседника, понеже с лекота сипеше бисери и притчи, които придаваха изящен стил на речта му. Допреди няколко години страдаше от говорен дефект и когато беше смутен от нещо, пелтечеше. Но в библиотеката попадна на трактатите на Демостен и усвои ораторския му метод. Демостен, който също бил пелтек, се учил да говори с бобено зърно под езика и четял винаги на глас, за да чува звуците на буквите. Така оратор и език станали съмишленици и се уважавали един друг. Константин също се бе научил да уважава езиковата дарба, той попиваше звуците на чуждата реч и за да изговори без грешка един звук, знаеше как той звучи в гръцкия, в латинския, в еврейския и в родния му български. Диапазонът между мекота и твърдост в този звук, между краткост и дължина бяха неща, които Константин различаваше прекрасно и къташе в паметта си, без да знае защо го прави. Много скоро той усвои и философията на старите софисти, които учеха как диалектиката на мисълта не трябва да зависи от настроенията на тялото. Така преодоля за учудване на всички говорния си недъг и стана чудо, като приказваше сякаш мед капеше от устата му. Речта му бе благозвучна и трогателна, всички се обръщаха за да го чуят какво казва, все едно камбанен звън имаше в гърлото му.

       Константин се поклони пред логотета и поздрави:

-  Грижите на Ваша милост за мен са като росата, която не само придава красота на цветята, но и живителна влага. Аз съм истински щастлив, че ще уча в Магнаурската академия, където науката не само краси човека, но и го прави мъдър. Майка ми ме уведоми за решението на императрицата, но аз знам, че зад всяко едно благородно решение стои благодетел, който аз имам във Ваше лице.

       Теоктис засия от чутото, дебелите му устни изпухтяха доволно, очичките му се разтвориха радостно. Той потупа младежа по рамото и си помисли колко хубаво би било, ако го задоми един ден за своята любима кръщелница Донна, но не сподели гласно мисълта си. Само рече:

-  Константин, имам една молба към теб. Иди до манастира извън града, където живее бившия солунски митрополит Леон. Познаваш го, нали? Кажи му, че искам да разговарям с него. Кажи му, за да знае, че императрицата го е помилвала и го кани за професор в академията. Върви.

       Константин кимна, нямаше човек, който да не познава иконобореца Леон. Той сам напусна катедрата си, след като Теодора върна почитта към иконите. Константин много пъти бе общувал с Леон, особено след като се засели в манастира извън града. Леон знаеше арабски и с часове разказваше на младежа за сарацините и техните прочути домове на науката. Константин не можеше да повярва, че преводачите са едни от най-достойните хора в тяхното царство, доверени люде на самия халиф. Леон разказваше колко много книги се превеждат там, как им се дават специални номера с арабски цифри, как отделно се правят инвентарни списъци и се знае кое къде е, а не като в патриаршеската библиотека в църквата „Св. София”, където всичко е струпано безразборно. Леон хвалеше иконоборския патриарх Йоан Граматик, който се ползвал с благоволението на починалия император Теофил. Йоан Граматик щял да сложи ред в библиотеката, дори извикал учения Фотян за помощник, но идолопоклонците, както той наричаше иконопочитателите, го свалили.

      Леон се възхищаваше на ума на Константин и го приемаше с радост в килията си, бе му приятно да общува с младежа. Дори често се шегуваше. Ето и днес, като го видя на вратата на килията, се провикна:

-  О, младия философ пак е дошъл, влизай, влизай. Гледай тук! – показа той една карта на звездното небе – Това астрологично чудо е на Птолемей, как се е сетил? Как се е сетил да изчисли всичко?  Иди да обясниш на идолопоклонците на новия патриарх Методий, че земята е кръгла и слънцето се върти около нея. За тях всичко е плоско, като икона.

      Константин винаги се обръщаше почтително към Леон:

-    Учителю, защо ме наричате „философ”?

      Леон вдигна поглед от картата. Той беше около 60 годишен, но с добро телосложение, здрави колена и ръце, гъвкави стави. Често изпадаше в меланхолия, като всеки диалектик, който съзнаваше, че водата в реката никога не е една и съща. Много разум не развива духа, както учеше Еклесиаст, си мислеше Леон, а ето това, младото, изпълнено с дух и надежди, при това умно. Леон присви очи и рече язвително:

-  Константин, ти съзнаваш суетата на иконопочитанието, много добре разбираш, че това е форма на идолопоклонство, защото хората се молят пред тия образи и очакват от образа помощ, която дава само бог. Къде Всевишния е казал, че е в образ? Та той и пред достопаметния Мойсей се яви като къпина, а не в човешки образ. Защо го направи? За да научи хората, че не са богове, че човешките качества на елинските божества, са суета на суетите, не са божии качества. И въпреки, че съзнаваш, че това е идолопоклонство, имаш обяснение защо хората трябва да почитат иконите, нали? Ето, това те прави...философ. Аристотел казва, че философията започва с учудването, а ти винаги се учудваш когато казвам, че това е идолопоклонство. Учудването ти те издава, че си философ, драги.

       Младежът се поклони:

-  Ласкаете ме, учителю, аз заставам пред иконата от немощ като човек, а не защото виждам в образа тленност. Нима мога да се моля на себеподобен, освен за услуга. А колко повече суетен би бил човек, ако вижда в образите бог, та те са просто път към бога. Ако ми предлагате да вярвам на една къпина повече, отколкото на светеца Григорий Богослов, аз ще предпочета опита в божията мъдрост на такива личности, отколкото да напълня стомаха си с къпини. Тези образи на светиите, не само ни отварят пътя към първообраза на божията същност, но и самите те ни поучават що е бог, та те са отците на нашата църква.

-   Но как може дървото да е личност или изрисуваното върху дървото? То ли е личност? – настоя Леон. – Не са ли мощите на Св. Григорий Богослов нетленното свидетелство за личността му? Дървото с образа на светеца как разбира, че гледате на него като на самия светец?

-   Образът на иконата ни напомня за първообраза, за личността. – промълви Константин и продължи: - Не всеки може, а и не е редно, да занесе в дома си мощи на светец, но осветената от тези мощи икона размножава паметта за светията, това закриля домовете, семействата, градовете. Мнозина носят икони в себе си и разбират, че те ги закрилят, а не талисманите от старо време.

-   Така, така – плесна с ръце Леон. – Иконите поддържат същото суеверие, което хората имаха преди като езичници...

-    Не, - отговори Константин – те просто променят старият човек, който трябва да стане нов, както учеше апостол Павел. Иконите са ни посестрими, учителю. Те просто ни припомнят, че преди сме били суеверни... Хората правят вече разлика между дърво и икона. Някога Несторий учеше, че не може жена, пък била тя и Дева Мария, да роди бог. И ни съветваше да я наричаме „Христородица”, а не „Богородица”. Но нима Христос не е единосъщ с божията природа на Отца. Някой някога от простите хора рече ли, че първата ипостас, тази на Отца, е родена? Не, всички изповядват, че родена е втората ипостас, тази на Син, на Логоса. Така и пред иконата на Дева Мария. Човек се моли не на дървото и на образа, а на самата Богородица.

      Леон кимна отрицателно:

-   Но иконите са дело на суетните човешки ръце, защо утре да не почнем да почитаме кукли, както правеха римските езичници или свещени дървета, както правят българите? То поне дърветата са част от битието. Да вземем да почитаме слънцето? Че кой образ по-добре ни говори за първообраза на Отец, от слънцето?

       Константин се смути пред силната логика на Леон, чувстваше, че не може да намери доводи, с които да го обори и попита:

-      Учителю, срещал ли си сарацин, който да е приел християнството?

       Леон не бе готов за такава промяна на разговора, сбърчи вежди и каза припряно:

-      Да, знам за един такъв човек, от разказ на един мой приятел. Един бедуин влязъл в църква, за да  види що е това християнство и възкликнал: „Тук е като в приказка, с тези образи по стените!”...Представяш ли си, приел християнството не по вяра и по догмат, а заради шаренията по стени и тавани в храма...

       Тогава Константин отрони:

-      Но, учителю, иконите и стенописите в храмовете, са част от нашата догматика, те са в основата на вярата ни, че тия светии, включително въплътилият се в човек Христос, са съществували тук на земята. Бедуинът е видял онова, което не е познавал, а го е сравнил с най-любимото му, приказките. Това е като притчата с таланта, веднага го е умножил, като не само е видял образите, но е приел и християнската вяра.

       Леон се закикоти с пълни гърди:

-   Едно време философите си служеха със силогизми, сега омайват с притчи. Ех, момче, на мен не ми стигат софизми, за да ме убедиш, че изрисуваното дърво освен портрет, е и нещо нетленно. Ако един портрет е бог, по-добре да направят статуя, каквато е имал Зевс. Но си прав в едно, а така го е казал и Христос, на простолюдието трябва да се говори с притчи, а истината да си я казваме помежду си ние, посветените. Ето защо ти си философ, иначе аз не бих разговарял с теб, ако беше дървен свещеник, който да ме плаши с ерес, понеже не почитам иконите...

-  Учителю, - прекъсна го Константин – логотетът Теоктист е в града и иска да говори с Вас. Каза да Ви предам, че императрицата много Ви цени и Ви кани за преподавател в Магнаурската академия...

 

         III.

 

         Константин си отиде и Леон остана сам в килията си. Той излезе и се спусна към брега на морето, където рибарите се връщаха с пълни мрежи октоподи и ципура. Искаше да обмисли всичко, особено предложението да се върне в Константинопол и да стане преподавател. Беше под достойнството му да приеме това подаяние от двореца, но имаше и една основателна причина, за да размисли. Светият бивш патриарх Йоан Граматик  беше вече много дълго време в затвора и никой не се застъпваше за живота му, бе изоставен от всички, заради иконоборския му нрав. Леон се усмихна на своите кроежи. Планът му се случваше. Преди година по испански моряци Леон изпрати писмо до самия халиф, описа му, че е низвергнат заради иконите и че копнее да посети столицата на науката Багдад, където да почерпи знания. Императрицата никога не би се сетила за мен, усмихна се пак Леон. Той вече предчувстваше, че оневиняването му, е заради интереса на халифа, който явно е изпратил покана в Константинопол. Първата част от плана бе успяла, предстоеше по-трудното. Леон трябваше да омилостиви Теодора, за да издейства освобождението на любимия Анис, както приятелите наричаха патриарха. Но как да стане това? Леон се сети нещо, вдигна радостно ръце към причернялото небе и скочи във водата. Уми се, прибра назад дългата си коса и отиде да се облече за срещата с Теоктис.

        Щеше да предложи на логотета младия Константин да го придружи и да постъпи в академията. Теодора обожаваше името Константин, защото детето й, което умря и бе по-голям брат на Михаил, се казваше така. Ще кажа на Теодора, реши Леон, че нашият млад философ трябва да дискутира с Анис за иконите. После ще й съобщя, че Константин е спечелил дебата и е добре, за да не срамим Анис за загубата от младеж, патриарха да бъде изпратен на някой от островите, за да прекара в спокойствие старините си. Той тръгна към Солун с този план и бе готов да уверява логотета колко надарен младеж е най-малкият син на друнгария Лъв.

        Цитаделата в града, където беше дома на стратега Басил, се охраняваше строго, но стражата веднага позна и пусна бившия митрополит Леон. В домът на стратега цареше оживление. Присъстваха военачалници, духовници, търговци. Всеки един от тях се блъскаше, за да се представи на логотетът и да му засвиделствува уважение и покорност. Теоктист отдалече видя Леон и сам го пресрещна:

-   Нашата царица никога не забравя надарените с ум и разум божии чеда на църквата – изрече логотетът вместо поздрав. – Леон, мястото Ви е сред нас... Колко са бисерите на мъдростта, че да ги пилеем? Ние не сме безсловестни, ценим дарбите Ви...

         Леон се усмихна:

-    Ласкаете ме, почтенни логотете. Но съм благодарен на нашата царица, че ме кани в академията и че си спомня за любимите на съпруга й хора, които верно и всеотдайно му служеха...

        Теоктист веднага схвана, че Леон намеква за бившия патриарх Йоан Граматик, един от най-близките съветници на починалия император Теофил, който сега беше в затвор в Константинопол. Той вдигна рамене:

-    Всеки ден го молим да престане с упорството си и да се върне при нас, а той сипе заплахи и иска да води дебати за иконите. Аз не съм теолог, но дори и богословите не искат да дебатират с него, той е изкусен граматик и ги вкарва в някакви двусмислици на речта. Вместо да поеме опекунството над академията и да бъде неин предстоятел, се е свил в килията в затвора и проклина светите икони. Дори избол очите на иконата на Дева Мария в стаята си. Що за човек е това? Царицата искрено се надява да го вразумиш.

       Челото на Леон се бе сбърчило при думите на логотета, страдаше за Анис. Все пак успя да се съвземе и отклони разговора:

-   Тук има едно момче, най-малкия син на друнгария Лъв. Още е младеж, а вече говори няколко чужди езика  - латински, еврейски, български и славянски. Дори от арменски отбира. Аз го уча на сарацински, като имам време. Позволете да дойде с мен?

        Лицето на Теоктист засия:

-   Знаем го Константин, такива таланти не се раждат често. Дори царицата го знае и вече го покани да учат при теб, заедно със сина на дъщеря й Текла. След занятия иска да ходят при шестгодишния Михаил и да се занимават с него. Така, че заедно ще пътувате с Константин след Великден, аз ще ви посрещна като дойдете във Византион.

     Леон бе видимо удовлетворен от чутото и само кимаше. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото очакваше. Той отказа да седне на трапезата и след като размени още няколко думи с логотета относно пътуването, си тръгна.

     Навън бе вече тъмно и само звездите сияеха като безброй свещи пред олтара на небето. Леон не искаше да остава в града и въпреки смутното време стражата го пусна през градската порта, за да си ходи в манастира до морето. Закапа силен дъжд и по пъртините от коларските талиги по пътя потекоха вади кална вода. Дрехите на възрастният иконоборец прогизнаха бързо върху силните му рамене, но вятъра бе топъл и Леон не усети студ. Унесен в мисли той бързо стигна пред манастирската порта и потропа силно, но никой не идваше да му отвори. Удари пак, но му отвърна силен гръм от мълния, която се заби в един огромен дъб. Дървото изпращя, изстена и се свлече като труп на земята. Заудряха и други мълни, които се забиваха близо до портата, сякаш варвари обстрелваха с катапулти. Леон разбра, че никой няма да излезе и да му отвори, и се затича към отсрещния скит, в който живееше стареца Никодим. Отчето водеше пустинен живот, отдаден само на пост и молитви. В неделни дни идваше за изповед и причастие в манастира, а монасите благоговейно гледаха на него като на жив светец, дори игумена му се кланяше. Леон се мушна в пещерата му и видя в дъното огън и говор. Никодим не беше сам, до него стоеше жена с повита глава, но Леон веднага позна Мария, майката на Константин. Никодим тихо и със съчувствие й разказваше притчата за Йосиф и неговите братя, утешавайки майката, че Константин отива по божие предопределение на път и че детето дори и да стане мъж, никога не забравя своя род, а майка си носи винаги в сърцето. Леон чу думите на Мария:

-    Отче, моя съпруг Лъв е много болен, а не сме казали на Константин. След Великден като тръгне, може да не види повече баща си. Страх ме е, че като разбере истината, може да реши да остане, но така ще загуби благоволението на императрицата, която лично го кани. Какво да направя? Дайте ми съвет?

     Никодим въздъхна и поглади бавно бялата си дълга брада. Тя стигаше почти до гърдите му и прикриваше конопеното кръстче, което пазеше от младостта си, когато като послушник в манастира го получи в дар от блаженопочившия игумен Антоний. Даде му го един зимен ден, когато Никодим го попита нещо. Антоний не отговори, а само свали обагреното със златни нишки конопено кръстче от гърдите си и го даде на Никодим, с думите:

-    Ние всички сме нищи, ако един ден нямаш слова, не се насилвай да говориш суетно, просто предай нататък кръстчето...

     Никодим бавно свали кръстчето и го подаде на Мария с думите:

-    Няма да криете нищо от него относно баща му, така както Отец не скри нищо от Син, но му дайте това кръстче от мен и това е достатъчно... Кажете му, че го дарих на Петрон, брат на царицата, когато нашият император Теофил, Бог да го прости, го прати да управлява Херсонската тема преди време. Той ми го върна наскоро, осветено от косите на Св. Климент, третият епископ на Рим след апостолите Петър и Павел, които са в Херсон. Ако Константин реши да остава, му предайте, че съм казал: „Представяш ли си колко повече трябва да направиш, за да ми върнеш отново кръста?”

      Мария пое конопеното черно кръстче, то беше съвсем овехтяло, но на нея й се стори като скъпоценен дар, поклони се и целуна десницата на Никодим. През това време Леон бавно се изниза навън.

     Пролетната буря бе отминала и само дъхът на свежи и мокри треви  напомняше за нея. Нощните птици бяха отворили сладкопойни гърла и озвучаваха трепетливо дърветата. Луната бе изплувала от мръсните  облаци, а вятъра сякаш късаше останалите сиви парцали около нея, за да може тя да освети портата на манастира, която сега зееше широко. Отпред бе излязъл слугата на друнгария Лъв с два коня и тревожно се взираше в посока на скита. Леон реши да изчака в тъмното Мария да излезе и да стигне до манастира, откъдето конете препуснаха към града. След това влезе в обителта и незабелязано стигна до килията си. Преоблече се и отиде до църквата, където имаше нощно бдение. Прекръсти се на прага, прекрачи и сведе глава, за да избегне десетките погледи на иконите върху себе си, но този път не успя и почувства силен смут в душата си.

      В този момент монасите вкупом ахнаха и въздуха се изпълни с горещ и многогласен шепот, сякаш вратите на преизподнята се отвориха. Леон вдигна поглед и видя през светлината на лоената свещ, че всички са се втренчили в иконата на Дева Мария, от чиито очи се стичаха сълзи от миро.

      Това знамение не бе на добро и още в следващите дни се разбра, че християните в сарацинските земи на изток са били принудени от мохамеданите да рисуват демони на вратите на домове си, за да се знае, че който се моли на иконите, е идолопоклонник. Така халифа си отмъсти, защото научи от доверени съгледвачи, че вместо да предаде писмото му до магистър Леон, с което го канеше в Багдат, царицата Теодора го е скъсала и дори е пратила лаготета да го търси в Солун, за да го покани в нейния дом на науката.

 

      IV.

 

     Леон се прибра в килията си и дълго време стоя буден. Чудото със сълзите от миро на разплаканата икона на Дева Мария, го бе впечатлило толкова дълбоко, че той безизразно се бе втренчил в запаленото кандило на стената и никаква мисъл не го спохождаше. Леон бе изпаднал в исихия, онова блаженно и безпаметно състояние на ума, когато сякаш не виждаш светлината, а само сиянието около нея и това мистично го изпълваше с трепет по някакъв далеч спомен, когато и той търсеше скута на майка си, подобно младенеца на иконата. Иконоборецът имаше достатъчно силогизми, за да даде обяснение и на това явление, но спомена от десетките изпълнени с озарение лица на монасите в църквата, обезсилваше всяко едно съждение на Леон. Той се видя в мълчание пред тази обща възхита на монашеското братство пред чудото, от тяхното изтъпление, че дървената икона представлява самата Богородица, от спонтанното кръщаване на нарисуваното дърво с името „Богородица Мироточица” и от вярата им, че точна тази икона е чудотворна. Леон съзнаваше, че нещо му се изплъзва, как е възможно разума да допуска такива отклонения от логиката, с която е надарен? За миг той се уплаши, защото се сети какво му беше казал младия Константин за еретика Несторий, който е бил също някога патриах на Константинопол, подобно Анис. Несторий обяснявал на миряни и духовници нещо толкова очевидно и просто: Бог не може и няма как да се роди, да излезе от утроба, пък било то и от тази на Дева Мария, тя ражда Христос, месията, Син и е редно да се нарича Христородица, а не Богородица, защото Бог Отец не може да е роден, неговата ипостас е „нероден”. Толкова е логично, мислел си Несторий, а хората го презряли, защото им отнемал утехата да вярват, че добрата майка Дева Мария е самата Богородица. Леон сякаш изведнъж прозря нещо, което винаги е пропускал: вярата е изглежда нещо различно от логика...Той вплете жилестите си пръсти в косите си и облегна морно чело върху дланите. В логиката живее все още личната гордост, трескаво размишляваше Леон, докато общата възхита, е вече доказателство, че онова „чуждо”, което всички възприемат като „свое”, е  спойката в групата, раждането на група от случайни хора като неслучайно общество. Не възхитата на монасите пред плачещата икона бе поразило истински Леон, а това, че нито един не стана да отрече, че нито едно лице не гледаше с недоверие и скептично. Нямаше я негативната мисъл, затова никой не оспори, че точно това дърво с образ трябва да е чудотворно и да се казва „Богородица Мироточица”. Леон поклати глава и си помисли, че това в очите на един логик е сигурно нелепо, но в очите на манастирското братство е нещо, което се случва с тях, то е историята на техния живот, а това вече не е нито диалектика, нито силогизми. Душата на Леон се прекърши. Той винаги бе вярвал, че чудесата съществуват, а Йоан Кръстител казваше, че Бог, ако иска, може да създаде свои чеда и от камък. Защо Бог да не дарява с милост образите, с какво те са по-лоши? И хора и природа, са просто част от общото божие сътворение...

        На сутринта Леон също даде съгласие името му да бъде вписано в манастирската кондика, заедно с имената на останалите монаси, като доказателство за чудото с плачещата икона на Богородица. Лицето на игумена засия в радостно въодушевление, даже биха камбаната. Новината за връщането на Леон в лоното на православието прелетя и отвъд манастирските стени, много бързо стигна до Солун и само за това се говореше на тържището. Така чудото с иконата стана още по-значимо. На следващия ден монасите изнесоха чудотворната икона на литийно шествие до дома на стратега и Леон се включи в процесията, даже на него дадоха да носи иконата при влизането през градските порти. Тълпата ликуваше, а монасите пееха. Камбаните на градските църкви биеха тържествено, а логотета Теоктист с насълзени очи гледаше на чудото с Леон и още същия ден написа трогателно писмо за случилото се на императрицата.

      Шествието внесе иконата в храма на Св. Димитър, а Леон се отдели и отиде да посети болния друнгар. Лъв не успяваше да прикрие болките си, с усилие се усмихваше, очите му бяха жълти. Беше полегнал на постелка, а около него бяха близките му. Мануил също бе там. Леон разбра от Мария, че се замонашва в манастира „Полихрон” с име Методий. Това го трогна, той си помисли, че го прави заради болния си баща. Мануил бе в разцвета на силите си, як, напет, имаше походка на военен. Сега се бе надвесил над татко си в скръб, а встрани от него беше жена му Косара, с двете им деца. Мануил се бе оженил за дъщерята на български комит от пограничните области, където бе управител. В стаята влезе Константин. Личеше си, че не бе спал цяла нощ, очите му бяха подпухнали. Болният протегна ръце към Леон и успя да промълви:

-   Учителю, пази детето ми...

       Константин стискаше в ръка конопеното кръстче на Никодим. Той го размаха пред очите на баща си:

-    Татко, ще оздравееш. Дадох обет, че ще намеря мощите на Свети Климент, ще оздравееш, татко. Ще видиш какво ще направи сина ти. Няма да умреш!

     Очите на Лъв светеха когато гледаше Константин и единствено лоша кашлица отклони погледа му от любимия син. Той вярваше, че Константин ще стане велика личност и му беше мъчно, че скоро ще умре:

-    Знам, сине, знам...Ти не се бой за мене, аз и отгоре ще ти помагам, заедно ще ги намерим и ще ги отнесеш в Рим, да ги положат до апостолите Петър и Павел, и името ти ще сияе, сине. Защото Господ е с теб... Кирилесу, Кирилесу – отрони той на гръцки, сякаш се молеше.

      На прага се появи логотета, водеше и свещенник. Той едва вчера разбра за тежката и неизлечима болест на своя приятел. Упрекна Мария, че не му е писала, за да прати лекар от Византион, скара се и на стратега. Почти цяла нощ стоя с Лъв, който изпадаше в треска, унасяше се, а след това изведнъж отваряше тревожни очи и бълнуваше случки от общата им младост. Теоктист се опитваше да го разсее, дори се пошегува:

-   Хайде, приятелю, дръж се! Че като направим християни твоите хора, българите, ще им пратим Мануил за епископ.

-  Константин ... – опита се да каже нещо Лъв, но логотета го прекъсна...

-   А не, Константин, не го даваме на тия варвари, нищо, че са ти рода...

-  Константин ... – махна с ръка Лъв – само за него мисля, за неговото бъдеще, друго не ме интересува...

-  Ти не се бой за това, – пошушна логотета – аз ще го науча на „средния път”, такива като него са ценни със знанията си при който и да е господар. Няма да допусна да го прилъжат политиците от демите, ще се грижа за него, успокой се...

     Призори логотета отиде да дремне в цитаделата, а сега се връщаше със свито сърце, водеше и свещеник, по молба на Лъв, за последно причастие.

 

      V.

 

      Борис отрасна с разкази за своя прадядо Крум Страшни. Случките бяха толкова невероятни, че той ги възприемаше като детски приказки. Като малък все молеше дойка си да му разказва как Крум отишъл сам на кон до стените на Константинопол, как попаднал в засада, но сам победил всички и се спасил. След като чуеше за сетен път това, Борис размахваше дървен меч и тичаше в кухнята с вик: „Аз съм Крум Страшни! Аз съм Крум Страшни!”

      Един ден дойката изумено видя как Борис държи тояга в двора пред наперен паток и му обяснява:

-     Ти си от Адрианопол, напусни града. Вече е мой, тук ще заселя мои патоци. Вън! – и като го удари, патока се нахвърли върху детето, а Борис се разплака...

       Когато Теодор Куфара помоли боилския съвет да пуснат изселените в Добруджа от Крум граждани на Адрианопол, Борис се сети за тази случка от своето детство.

     Бяха минали много години, някои от ромеите отказаха да се връщат, въпреки, че императрица Теодора бе изпратила кораби до устието на Дунав, за да ги прибере. Но Василий реши да се върне. Родителите му го бяха изнесли някога на пелени от разорения град и Василий не познаваше земята на отците си, само бе слушал за нея и в неговите представи това бе един друг свят, един мечтан свят. В Малка Скития Василий изучи българското коневъдство и стана много добър коняр, толкова добър, че когато се засели в Константинопол успя да впечатли сина на принцеса Текла с един красив жребец.

      По това време Терасий заедно със своя съученик Константин бързаха след занятия в Магнаур към другия дворец, където живееше царчето Михаил. Василий бе обучил жребчето да играе на задните си крака и като видя сина на Текла, голямата дъщеря на царица Теодора, подсвирна и жребчето се изправи на крака и грациозно се завъртя няколко пъти. Младежите ахнаха, а Терасий веднага реши да купи жребчето за Михаил. Вечерта разказа на майка си, а тя на мъжа си, виден царедворец.

    Василий бе назначен в царската конюшна, където повечето коняри бяха българи. Той знаеше български от Добруджа, но винаги когато идваха видни гости, се представяше като „Василий Македонянин” от Адрианопол, за да се знае, че е грък. Така скоро стана главен коняр в царските конюшни, понеже бе смел и ловък в занаята като българите, но двуличен като истински византиец.

      Жребчето растеше заедно с царчето Михаил, което мислеше само за конете при Василий, понеже за държавните дела се грижеха майка му, вуйчо му Варда и логотета Теоктист...

     Константин също посещаваше конюшната след училище, яздеше по няколко часа на полигона заедно с Терасий, любимия ученик на преподавателя Фотий.

    Константин разпитваше Василий за земите на север от Дунав. С учудване разбра, че коняра е посещавал няколко пъти гръцкия град Херсон, дори е виждал косите на Свети Климент в църквата „Свети Прокоп”, но мощите никой не знаел къде са.

-  Разказват, - споделяше Василий пред двете момчета чутото – че до острова на Свети Климент се стигало само при отлив, но вече никой не знае къде е била там църквата му. Светецът бил оставен от злите езичници вързан на котва недалеч от храма му, а когато трябвало да дойде прилива и всички гледали как ще се удави, той призовал Иисус Христос и никога повече прилив на това място нямало, виждал съм го с очите си, сега там е полуостров.

-  А как е удавен тогава? – гласът на Константин трепереше от вълнение.

- Образувало се голямо езеро на полуострова. И сега го има. Казват, че там го хвърлили с котвата. После земите станали варварски и хуните дълго живяли в Херсон, Мирмикия, Пантикапея... Навсякъде. Днес няма кой да посочи вече лобното място. Петрон, брата на господаря Варда, идва по тези земи. Като мина през град Томи го видях. Разправят, че той отнесъл със себе си старите книги, където било описано всичко... Така се говори, това съм чул, това ви казвам...

    Тази нощ Константин изпадна в треска, сънуваше кошмари, виждаше под водата лицето на свети Климент, чуваше язвителния смях на езичниците. Едва призори се унесе и тогава видя един старец със светли дълги дрехи, който го водеше през една поляна, ошарена с пролетни цветя. Старецът почерпи Константин с бистра водица от едно аязмо и му каза:

-  Това не е кладенче, да знаеш. Това беше аязмото на мойта църква...

     Константин скочи в просъница, бе целия в пот, имаше треска и днес не отиде на училище. Същият ден в града дойде брат му, монах Методий и го потърси в училището, но като разбра, че отсъства, отиде до квартирата му. Там завари и логотета Теоктист, който бе дошъл да види защо Константин отсъства от училище.

-     А, ето и брат ти дошъл. Ще ти мине настинката, пий отвара от билки. Оставям ви да си поговорите по братски – усмихна се логотета и си тръгна успокоен, че с младия философ, както всички наричаха Константин, не се е случило нищо особено.

    Константин много се зарадва, че бе дошъл Методий. Поговориха за Солун, за новият патриарх Игнатий, който бе заменил стария Методий, за Полихрон, за живота в манастира...

-   Слушай, – обърна се Методий към брат си – трябва ми помощ. Виж това – и той извади едни книжа със знаци.

   Константин знаеше, че брат му и неколцина други послушници в манастира работеха върху създаването на азбука за българите. Той често пращаше писма до Полихрон и се интересуваше как напредват. Макар и скромно, Константин споделяше и своето мнение. Той беше писал на брат си, че ако новата азбуката прилича на гръцката, коптската, латинската или сирийската, това ще обърква онези, които знаят тези азбуки и ще изговарят буквите, както е гласежа в собствените им езици, а не както е на български. Ако пък знаят и четирите езика, тогава съвсем ще се объркват. Той даваше за пример себе си, как коптските букви, са го обърквали в гласежа, понеже приличат на гръцкия курсив, а и на азбуката на готите.

     От своя страна Методий споделяше в писма до брат си, че специалния палиум, който са получили, ги задължава да направят азбука, която да е близка до гръцката и да прилича на коптската и на готската, които са правени също по образец на гръцките курсивни букви. Единственото, което ги мъчи, е че някои български звуци изискват букви, които ги няма в гореспоменатите азбуки.

     Константин пое книжата със знаци от брат си и веднага схвана какво иска от него Методий. Липсваха знаци за няколко гласежа, специфични за българския език, за когото мнозина твърдяха, че е кимерийски. Това бяха особени звукове, които нямаха дори и славяните, чиито думи бяха близки до българските.

- Винаги съм се чудил – отрони Константин – защо иконите ги рисуват само по правилата на старите майстори и защо една азбука трябва да бъде създавана също само по старите правила на формиране на словесните знаци. Бог ни е дал словото като звук и език, а не като знаци, иначе защо евреи, гърци и латинци са имали различни писмености още преди Христа? Словото се формира от звукове, а звука може да бъде облечен в различни знаци, ето защо един и същи звук се изписва различно при евреи, гърци, латинци... Аз бих създал съвсем оригинална азбука за българите, съвсем различна, но аз нямам палиум, затова мога да си го позволя. Аз ще направя такава азбука, вече съм мислил над това, а вие в Полихрон, довършете тази. Така ще имаме две азбуки и нека логотета и патриарха изберат една от тях. Засега не казвай на никой, моля те. Въпросът е обаче откъде вие да вземете стари знаци, с които да допълните своята азбука с онези особени гласежи, които ги няма в другите езици...

     Методий само кимаше досега:

-     Точно така. Палиумът ни задължава да не измисляме свои знаци за особени звуци, няма как обаче да спазим палиума в една част и да си създадем собствени знаци за няколко звука. Все едно иконописец да допълни иконата на Дева Мария, като нарисува как по гърдата й тече мляко. Това е светотатство...Какво да правим?

     Константин се замисли за съня си. Старецът му беше казал: това не е кладенце, а аязмо. Какво искаше да му каже тоя старец? Какво? Изведнъж Константин се оживи и скочи на крака:

-   Древните критяни са имали азбука, има запазени няколко плочки със знаци, намират се в библиотеката на църквата „Св. София”. Един монах ги донесе от о. Крит. Открил ги в някаква пещера. Никой не може да ги разчете и не се знае как се изговарят звуците. Ще вземем няколко знака оттам, така формално ще се спази палиума. Например ще вземем една буква за българския звук „ъ”, други две букви за носовите гласежи, а и за останалите няколко особени звука. Става, нали?

 

       VI.

 

     Още на следващия ден Константин и брат му Методий посетиха библиотеката към патриаршеския храм „Света София”. Двамата бяха приети в кабинета на новия патриарх Игнатий, който знаеше за палиума по повод създаването на азбука в манастира „Полихрон”. Той внимателно разпита докъде са стигнали нещата. Методий направи обзор на работата досега и завърши с предложението на Константин за заемане на няколко букви от критските писмена, което ще спомогне да бъде приключено делото.

    Новият глава на катедрата в Константинопол бе достоен и умен мъж, изключително предан на императрица Теодора и ненавиждащ арменците Варда и Фотий. Той не криеше, че знае за суетното учение за „двете души” на Фотий, което ученият преподаваше в Магнаурската академия. Игнатий много добре знаеше, че Константин е доверено лице на логотета. Младият философ бе известен в града, особено след спора му с иконобореца Анис за смисъла на иконите. Патриархът разпореди да донесат критските плочки със знаци върху тях и ги подаде на Константин. Наблюдаваше го внимателно.

    Младият философ разгледа плочките от всички страни, извади мастило, перо и хартия, и преписа няколко знака. Той посочи една рисунка на конска глава и до нея две черти, и усмихнато каза:

- Това е явно някакъв документ за покупко-продажда. Някой е продал кон, а двете черти отзад означават, че всъщност е продаден кон с две жребчета.

    Патриархът проточи учудено глава към плочката и също се засмя на находчивостта на философа. Той извика секретаря си, каза му нещо и онзи излезе.

-   Наричат те „философ” и виждам, че с право имаш това прозвище – обърна се Игнатий към Константин. През това време секретаря влезе и донесе красива златна чаша. Патриархът посочи вътре в нея: - Философе, можеш ли да разчетеш този надпис?

    Константин пое внимателно чашата и се загледа във вътрешността й, където имаше кратък надпис на арамейски език и година по александрийското летоброене. Той каза:

-  Пише: „чаша”, а до нея има кръстче, а след това пише „Абгар”, а до името има година по Александрийското летоброене, която съответства по нашия календар на 200 г. след Рождество Христово. Това очевидно е чашата за причастия на осроенския цар Абгар, чийто предтеча Абгар V е бил съвременник на нашия Господ Иисус Христос и му е писал писмо, с молба за лек и предлагайки му жилище, както знаем от сирийската книга  „Doctrina Addaei”, открита от Евсевий Кесарийски през IV в. в Едеса. През 200 г. сл. Р.Хр. осроенския цар Абгар, който бил от същата династия, приема първи християнството в своята родина Осроен. Столица му е бил също град Едеса.

    Патриархът слушаше вцепенен и безмълвен, а очите на Методий светеха щастливо, заради брат му. Константин говореше сякаш сам на себе си, по едно време се усети и се притесни. Завърши с думите:

-   Пише: „Чаша за причастия на цар Абгар. 200 година сл. Р.Хр.”

-   Философе, - натърти патриарха – ти тази година завършваш учението си и виждам, че онези суетни души Фотий и Леон, не са повредили твоята вяра и ум, нищо че са ти преподаватели. Аз смятам, че именно човек като теб трябва да поеме тежката задача и да стане библиотекар, защото книгите в нашата храмова библиотека са толкова много, че никой не ги знае, нито са описани, нито са подредени, както трябва. Само оня двуличен Фотий се рови ежедневно в библиотеката и сее своите суетни учения. Ти ще станеш библиотекар, в теб ще е ключа към тази мъдрост на отминалото време. Ще говоря с императрицата и логотета. Не, не...Не се опитвай да ми възразяваш. Вече го реших, освен това те включвам в групата на брат ти по подготовката на тази писменост. Побързайте, понеже букви и знаци всеки може да измайстори. Кога ще превеждате на тази писменост евангелието и псалтира? Светото Писание чака теб, философе. Много време загубихте...

     Последните укорителни думи на патриарха бяха отправени към Методий, който смирено беше навел глава.

    За двамата братя времето започна да тече бързо. Константин завърши и пое ръководството над библиотеката. Методий стана игумен на Полихронския манастир. Константин по съвета на своя учител Леон реши да използва опита на сарацините по номериране и тематизиране на книжния фонд. Методий и българина Горазд започнаха да превеждат евангелието. Константин напредваше в сортирането, но Фотий беше против тематизирането, той работеше над своя книга с анотации какво съдържа библиотеката, но не искаше да отдели хривосулите в нея по теми, смяташе, че всеки може да различи дали един текст е исторически, богословски, софистичен или древна философия...

     През лятото на 855 година Методий записа в манастирската кондика, че азбуката и първите преводи на части от евангелието на български, са готови.

    Константин понякога отсъстваше от библиотеката и посещаваше брат си в манастира Полихрон, където оставаше често с месеци, за да превежда. Приятелят му Терасий много се тревожеше, че той все ходи някъде оттатък узкото море, но Константин нямаше право да му каже за тайната си мисия.

     Един ден патриарха извика Константин и му каза, че го включва в посолство до сарацините, което ще се ръководи от Георги.

     Керванът за Багдат тръгна през есента на 855 година. Константин бе създал още една азбука, лично негова, с ъглести непознати досега букви, но не каза на патриарха за нея. Реши да го направи като се върне от сарацинската си мисия, независимо от дългия престой. Леон го бе научил добре да се справя писмено и говоримо с арабския език и Константин прие с благодарност мисията, възложена му от патриарха. Копнееше да види домовете на науката в халифата. На тръгване поиска благослов от Игнатий и каза:

-   Като се върна при Ваше Светейшество, ще продължа работата си в библиотеката.

     Игнатий повика новия секретар на синода Никита и като посочи философа, рече:

-   Ако се случи нещо с мен, това момче го пазете като очите си, защото е ценно за вярата!

    Когато Константин се върна от Багдат, живота в империята се беше променил жестоко. Михаил по съвета на своя вуйчо Варда бе изпратил на заточение майка си и поискал от патриарха да я направи калугерка.  Игнатий се противопоставил и Варда го обвинил в държавна измяна. Светия отец се скрил в едни конюшни, за да не бъде убит. Логотетът Теоктист се опитал да подкрепи Теодора, но Варда го убил. Фотий за седем дена от светски преподавател в академията бил направен патриарх, но папа Николай от Рим отказал да признае неофита. На Великден император Михаил произвел вуйчо си Варда в кесар, а този минал с колесница през града и хвърлял консулски дарове. Антигон, сина на Варда, бил назначен за доместик на схолите.

    След време секретаря Никита описал всичко в „Житието на Игнатий”: „Настана месец август и Константинопол се разтресе от ужасни земетръси, всички храмове се люлееха, а сърцата на всички смъртни се свиваха от страх. Нямаше човек, обхванат от смъртен ужас, да не крещи, че единствената явна причина за това чудовищно земетресение е несправедливостта и светотатството, допуснати спрямо патриарх Игнатий. А след като градът се тресе в продължение на цели 40 дни, чак тогава се укроти тяхното безумие и жестокост, когато самите първенци положиха публично клетва, че не ще бъде прокуден коварно онзи свят изгнаник, нито домакина на изгнаника, при когото се е укрил, а че освободен от обвинението и признат за невинен, ще продължи да живее спокойно, без неприятности, в своя манастир. Щом поборникът во Христа узнал това, се открил на вуйчото на императора, патриция Петрон. Той, като взел скъпоценния кръст, който висял на гърдите на императора, го дал като залог на патриарха. С него, след като го сложил на врата си, този отишъл при Варда, който казал на партиарха: „Защо се скиташ като изгнаник от място на място, както правят бегълците”? Игнатий му казал: „Христос, нашия Цар и Спасител, е учил: „Ако ви преследват в един град, бягайте в друг”. Победен от невинността и добродетелта на този мъж, Варда заповядал да бъде изпратен невредим и свободен в манастира му”.

    Конярът Василий лично съпроводил сваления патриарх до морето, откъдето една гемия, която пак Василий уредил, отплавала с него към Атонския остров.

 

     VII.

 

    Константин беше сам в своята стая. Леки трусове напомняха за жестокото земетресение, от което пострадаха хиляди хора. Улиците на града изглеждаха неприветливо и грозно, отпадъци и свлечени на колене къщи създаваха неприятно усещане. Константин вяло разглеждаше ъгловата азбука, която бе създал за българите. Беше я нарекъл „глаголица”, по българската дума „глаголи”, т.е. казва, говори. На вратата се почука. Беше приятелят му Терасий, който видя буквите на масата и възхитено изрече:

-  Какво е това? Прилича на някакъв нов вид орнаменти, от сарацините ли го носиш?

-  Не, това е азбука – и Константин сподели всичко на приятеля си. В края на своя дълъг разказ той вдигна рамене: - От всички първенци, които знаеха за тази задача, само кесар Варда е в двореца...

    Терасий бе любимия ученик на Фотий и още същата вечер уведоми новия патриарх, който веднага отиде при Варда. Кесарят бе зает с хиляди други неща и не му бе до това, но се разпореди Фотий да продължи плана.

-  Между другото – подхвърли Варда – Мария, сестрата на българския архонт Борис, идва след Гергьовден по този въпрос. Тя също е запозната, покажете й какво е свършено. Извикайте и онези от Полихрон...

    През следващите дни Фотий повика при себе си Константин. Беше ден преди Богоявление и улиците възвръщаха предишния си вид. Хората мислеха за утрешния празник и сърцата им леко се отваряха, чуваше се дори радостна глъчка. Философът прекоси площадчето и влезе в патриаршеските покои.

     Фотий бе изключително образован и умен мъж, но като човек беше дребнав. Той знаеше качествата на Константин и затова още в училище даваше благоволението си само на Терасий, но младия философ не се обиди на своя учител. Никога Фотий не нарече Константин с прозвището му „философ” и видимо се дрезнеше, когато Леон се провикваше по коридора на Магнаур „философе, философе” към този ученик. Себе си Фотий възприемаше за най-умния мъж в империята и мнозина признаваха това, дори себичния Леон. Константин уважаваше своя учител, но един ден го поправи за незначителна грешка и Фотий го изгледа учудено и мрачно. Фотий бе и много хитър, веднага благодари на философа пред целия клас, че го е поправил, понеже всички правели грешки в говора. Лицето на Константин пламна в червенина. Независимо, че отдавна бе преодолял своя недъг, често като бързаше, той леко заекваше. Никога повече смиреният Константин не си позволи да противоречи на този горделив човек. Дори и сега, когато чу в патриаршеските покои:

-   Константине, така се радвам, че работиш отдавна за азбука на варварите, които скоро под мой надзор ще станат християни. Такъв значим човек като теб не може да се рови като книжен плъх в библиотеката, ще започнеш работа като преподавател в Магнаур.

   Фотий отстраняваше Константин, понеже щеше да му пречи при съставянето на труда му, който той след време щеше да посвети на Терасий: „Мириобиблион или Множество от книги, библиотека. Описание и преразказ на прочетените от нас книги, краткото съдържание на които пожела да узнае възлюбеният наш брат Терасий. Всичките книги са триста без двадесет и една.”

-  Но, учителю...Извинете, Ваше Светейшество, аз обичам работата си в библиотеката, ала знам, че Вие ми мислите само доброто и с радост приемам да стана преподавател...

-   Аз ще ти помагам в работата ти като учител, Константине...Като начало вече са готови над 30 описания на книги, с преразказ и кратко съдържание от моя труд, които можеш да преподаваш вече в училище...

-   Благодаря Ви, Ваше Светейшество – Константин едва успя да не се усмихне. – Това е чест за мен.

   Фотий изглеждаше смешно в патриаршеските одежди на Игнатий, понеже още не бяха му ушити нови, по мяра. Той попита:

-   Защо сте създали две азбуки за българите?

Константин се притесни от въпроса, но призна:

-   Аз не бях обвързан с палиум и освен, че помогнах на братята от манастира Полихрон, създадох и своя азбука, оригинална...

     Фотий ехидно изрече:

-   Как бях забравил, че ти не си кой да е, а нашия философ. След Гергьовден  идва сестрата на българския архонт и не бих искал да остава с впечатление, че тук всеки си прави, каквото му хрумне. Азбуката, която създаваме за тия варвари, трябва да сияе с византийско достолепие, да е близка по форми до нашата божия азбука, така както е близки по форма коптската азбука. Направил си бил някакви ъгловати завъртулки? Аз и на арменците ще направя нова азбука, близка до гръцките букви, на които са писани евангелията, а ти по-голям арменец от мен ли ще ставаш?

     Константин почтително сведе глава...

    На път за вкъщи той си мислеше за Методий, който заедно с неговите монаси Ангеларий, Горазд, Климент, Наум и Сава скоро щяха да дойдат в града, за да посрещнат българската принцеса Мария. Константин знаеше за Мария от Теоктист, тя беше отдавна християнка и бе успяла почти да убеди брат си, новият български цар Борис, всички да приемат християнството. Мария поддържаше кореспонденция с достопочтеният Теодор Куфара, който знаеше за палиума по създаването на българска азбука и в подходящо време бе направил българската принцеса съмишленик за това дело.

     Мария гореше от желание да види новата българска азбука. Когато след Гергьовден тя пристигна във Византион всички бяха възхитени от нейната външност и ученост. Лицето й бе красиво и леко скулесто. Тя бе черноока, а дългите й гарванови коси се спускаха свободно над раменете й. На главата си носеше златна малка корона с рубини по нея. От короната встрани над ушите се спускаха на вити верижки две големи кръгли златни петала, изработени изящно от ювелир от Плиска. Мария бе облечена в синьо наметало, чиято надгръдница бе от златна твърда коприна. На дясната си ръка имаше пръстен, подарък от царица Теодора, от времето, когато Мария живееше в Константинопол. Нейният гръцки бе изящен и с приятен твърд акцент. Изговаряше думите отсечено, за да може да акцентира на важното в тях.

-  Брат ми, откакто стана император – натърти тя – на българи, мизи, трибали, беси, одриси и славяни, е решил, че е глупаво ние, българите, да си нямаме християнска архиепископия и патриарх, слад като толкова църкви имат патриарх, а Рим дори има и папа. Наскоро брат ми подсказа на Людовик, че щом франките от север и гордите ромеи от юг, са християни, ние няма да ставаме сарацини, я – засмя се тя.

     Аудиенцията на българката се организираше в царския дворец и Михаил похотливо гледаше тази кака. Сега, когато тя се засмя, той избухна в див кикот, а това бе заповед всички да се разкискат. Най-много пуфтеше Фотий, който даже се задави, а Варда не се смееше, но мляскаше под мустак. В главата му неприятно отекнаха думите на Мария, че оня архонт, се мисли за император.

      Константин също бе на аудиенцията и също се смееше, но не над плоската шега за сарацините, а над изящната витиевата ученост на тази българка, която сякаш му беше колега по ораторско изкуство в Магнаур и ги редеше в духа на високия стил „мизи, трибали, беси, одриси”. Наскоро Леон като разказваше на ученици за персите, също ги наричаше ту „мидяни”, ту „парти”... Топосите бяха любим ораторски похват на хората, които преподаваха изящен стар стил. Фотий по този критерий определяше едни древни автори за добри, а които пишеха без високия ораторски стил, набеждаваше за слаби писатели. Константин пак се засмя и неволно срещна погледа на Мария. Той веднага почтително свали очи, но огнената струя, която полази по гърдите му, го смути оше повече. Константин не знаеше какво е това, което му се случи, но си спомни приказките на Терасий, който все разказваше за огнената магия на женските очи. Константин не вдигаше глава и дори се задави. Леко се изкашля и усети, че целият е в пот. Не знаеше нищо, нито чуваше нещо. Не помнеше колко време бе минало. В един миг усети около себе си полъх на парфюм от мускус и чу:

-  Това е Константин, а онзи отсреща е брат му Методий. Техния род по линия на блаженопочиналият им баща Лъв, е от вашите. Те създадоха азбуката и превеждат части от евангелието и псалтира на Вашият език, принцесо. Ще имате удоволствие да чуете как се лее словото божие на родната ви реч и ще разберете за какво велико дело глаголи. Кой народ в Европа, освен латинци и ромеи, има преводи на Св. Писание на собствен език? Никой. Наистина, готите имат, но те са еретици, арияни. Вие ще сте третият народ в Европа, който ще има своя боголюбива писменост.

     Тези думи ги изрече престарелият Теодор Куфара, който също присъстваше на аудиенцията. Беше прегърбен и се подпираше на тояжка. Очите му жалееха за любимата му господарка Теодора, която неблагодарния й син прокуди от двореца...