Химикалката на Радичков
Химикалката на Радичков
Радичков се пресели от белия свят в по-белия и ние, от новото държавно и партийно ръководство, отидохме на опело. В суетнята на последното прощаване никой не се бе сетил да му сложи химикалка за из път, щото ако в белия свят е бил писател, няма как и в по-белия да не е.
Стоим до ковчега и аз вадя от вътрешния си джоб химикалка, хубава, депутатска и внимателно я слагам до гениалната му ръка. Радичков я прибра и се обърна към жена си и опечаленото семейство. Говори им: „Не се чудете толкоз какви са тия на първият ред, до носа ми. Всяка държава си има държавно и партийно ръководство. Ако не бяха тия на власт, други щяха да са.“
Аз не изпускам от очи химикалката и волтеровия нос на Радичков. В храма „Свети Седмочисленици“, той е като осмочисленик. Легнал е да си почине и след малко ще стане, защото ако в тоя свят е създавал хорски съдби на хартия, няма как в другия Господ да не му даде да вае пак хора. Че като се размечтах, гледам писалката в ръката му и си мечтая сред дим и тамян как народеца на Радичков се вдига от спарушената хартия и пъпли по българската земя. Истински хора дялка Радичков, демографията скача в проценти като предизборен вот. Засиява страната ни. Селата вече не са обезлюдени…
По едно време Радичков ме пита откъде се познаваме. Той сега от отвъдното вече познава и читателите си. Иначе аз химикалката я дадох от сърце, не го познавам. Тук съм, защото всички се втурнахме от парламента да изпращаме Радичков. Че един парламент, ако не изпрати поне Радичков, за какво е парламент?
Опелото отдимя към стенописите на светите Седмочисленици и ние минаваме да изказваме съболезнования. Опечаленото семейство на Радичков се опитва да познае някой, а Радичков не се интересува вече от суетнята. Стиска моята писалка и се готви да лети, защото Радичков знае всичко за летенето…
А навън зимен ден, 23 януари 2004 г.
