"Гюмовете със сладолед на чичо Иван" - един разказ на Кирил Милчев от предстоящият за издаване сборник "Мастилени задушници"
Гюмовете със сладолед на чичо Иван
Чичо Иван продава сметанов сладолед в градинката пред блока, ние бандата играем наоколо.
Свърши чичо Иван сладоледа, заметне брезента, качи се на рейса и иде до ресторант „Москва” на центъра. Там е хладилното помещение с гюмовете сладолед. Вземе пълен гюм, пак се качи, дойде. Народа чака сметановия, да се охлади в тая жега. Чичо Иван загребе с една лъжица от гюма и пълни вафлената кофичка. Само той беше сладоледчия в махалата и само бял сметанов имаше. Но пък беше вкусен, ближехме го бавно и с наслада.
На нас децата един сладолед все ни се виждаше малко. Но стотинките точно, нямаше разсипия в ония времена. Не ни глезеха.
Румбата неслучайно затапва всички, умен си беше. Чете книги много, за някакъв граф Монте Кристо, за остров Тамбукту. Чел е даже и „Без дом”. Вика ме той тайно един ден и двамата цъфнахме пред чичо Иван. Той пък все ни се радваше, познава родителите на всички деца. Посяга чичо Иван към лъжицата, но Румбата го изпреварва. Не искаме сладолед, дошли сме да помагаме. Предлага на чичо Иван да ходим двамата вместо него с рейса до ресторант „Москва”, където е големия хладилен склад за гюмовете със сладолед и ние да донасяме гюма.
Чичо Иван веднага разбира, че ако се съгласи, няма да губи време постоянно да ходи до центъра и вече му е ясно, че ние отплата не щем. Просто ще ни черпи по един сладолед на гюм. Сам го предлага на глас. Румбата се съгласява…
Затапва Румбата, но и умен. Аз веднага загрях, че е намислил нещо хитро. Чичо Иван ни погледна, погледна, пък замълча. Знае човека, че не сме хулигани и реши, че може да ни има доверие.
На другия ден отива той сутринта до ресторант „Москва”, уговаря със склададжията, че ще праща две негови деца да взимат с рейса сладолед и си идва с първия гюм. Като го преполови, ни вика.
Аз и Румбата тичаме. Чичо Иван ни обяснява къде точно да идем в задния двор на ресторант „Москва” и кого да търсим. Ние кимаме. Зарязваме играта на варлаци и клепим на автобусната спирка. Бръм, бръм, пристига автобус „Чавдар”, градската. Мятаме се и слизаме точно на спирката пред банката, отсреща ресторант „Москва”. Взимаме пълния гюм със сладолед и го носим на почивки до спирката. Пазача на банката ни гледа подозрително, но Румбата веднага обяснява, че носим сладоледа на чичо Иван, на гарата. Той вече ни гледа без интерес и някак уморено, него няма кой да го смени пред врата на банката. Бръм, бръм, пристига автобус „Чавдар”, същата градска.
Като приближи автобуса до гарата, чичо Иван го вижда. Казва на клиента „Един момент!” и се изнизва покрай сладоледовата количка. Идва на спирката и ни помага, взема гюма и го носи. Връща се, пълни последната вафлена кофичка от стария гюм и ни сочи:
- Тъкмо навреме дойдохте.
За нас това е похвала. Отсреща Пейо вика да ходим да играем футбол. Аз готов да тръгна, но Румбата ме дърпа скришом. Стоим и чакаме. Чичо Иван се тутка, тутка. Мести стария празен гюм, подрежда нови вафлени кофички на витрината на тезгяха. Пък отвори новия сладолед. Ако чака клиент, даде първо на него, а след това загребе яко и напълни два, за мен и Румбата. Дава ни ги с усмивка и казва:
- Навъртайте се наоколо…
