narrativebg.blogg.se

Гошо Пощата

           Тая година череши няма, дъжд не спря да вали, а задушница иде. Гошо бе по-голям от мен, но на акъл сме набори. Заедно играем на варлаци и фунийки. Заедно ритаме топка. През линиите са градините със сливи и хайде там. Като няма череши, ще берем сливи.

         Нашата градска слива е много сладка, джанка. Гошо пълни джобовете, аз пликче за повече. Берем и се озъртаме. Той не лапа, аз вкусвам. Сочна е зелената джанка, по това време са най-хубави. Вече не е киселяк, не е и сипкава. Цепи се в устата и костилката сама пада.

           Тая овощна градина е държавна, но не е обща, пазач има и Гошо е виждал чифтето му. Гърми със сол, обяснява ми той. Като удари и боли. Затова се озъртаме и двамата. Гошо се сеща за прякора „Пощата”, който му измислих и решава да ми се сърди. Рипа от клона и бегом към блока, а аз се чудя и мая какво става.

           -  Тука ли сте пак, копеленца? – ревна един глас – Сега ще ви напълня задниците със сол…

            Аз на Гошо му измислих прякора „Пощата” щото като види че иде писмо не казва, а бяга. Измислих му го преди два дни. Случката с кварталния я знае всеки в махалата. Ние клечим с Пешо, Мильо и Савата, и пушим контрабандно зад блока. Гошо прав, щото дърпа силно и хвърлил вече фаса. Но не пуска писмо, че дежурния иде. Сгащиха ни, бой в къщи, добре че не се стигна до училищния инспектор да ни намалят и поведението.

         В ония времена поведението беше по-важно от оценката в училище. Може да си отличник, но ако поведението ти не е „примерно”, а „задоволително”, лошо. На празника на буквите няма да ти дадат лента „отличник”. Дават ти свидетелство, ама кой да види отдалече, че си отличник. Директорката на даскалото Томанова обаче умна жена. Приготвила и ленти, закичват те от рамо до хълбок и отдалече се вижда, че на нея пише „отличник”. Майките доволни, а дядовците кимат одобрително. На празника на буквите те също са окичили ордени.

        Побягнах от пазача с чифтето и докато той зареди със сол, вече догонвам Пощата. Нали съм лек, хвърча и през линиите без да се оглеждам за влак. Чичо Наско ме видял, разбрал каква е работата и за да ме предупреди свирне яко от парния локомотив. А аз, нали съм беглец, мисля си разкриха ме и още по-силно бягам. На всичко отгоре, в градинката пред блока установих, че и торбичката със сливи съм потурчил някъде.

         Как да си отмъстя на Пощата? Вече му измислих прякор. Застанал съм пред блока, гледам към нашата тераса и се чудя как да извикам майка ми, за да ми пусне стотинки за сладолед. Хич не обичам да викам като нея. Тя като се подаде от терасата и като ме извика по име, я чувам през три улици. Аз обаче не обичам да викам, стоя пред терасата и се ослушвам. Ако се подаде леля Дора и ме види, махам й да каже на майка да се покаже. Леля Дора тропне с пръчка отдолу и мама се яви на терасата. Но леля Дора не се показва. Ще викам, решавам аз и „майко, майко”. Ще надвикам радиото вкъщи друг път. Никой не ме чува. Но не преставам да мисля как да си отмъстя на Пощата. Свивам два пръста от едната си ръка, два от другата и ги пъхвам в устата. Издувам бузи и махалата онемява от сигнала, който ечи: „ма-ра-по-ща”. По нашия край „мараба” е „здрасти”. Пак надувам бузи, свирката фучи.  По терасите наизлизат леля Дора, леля Таня, леля Ана, показва се и мама. Гледат ме учудено, а аз нищо че мразя да викам, се провиквам:

       -   Мамо, това е нашия сигнал. Аз го измислих – и пак наврях пръсти в уста: „ма-ра-по-ща”.

       Гошо като разбра, пак се сърди. Прякор с ноти си е вече обида, пояснява Мильо.

     Леля Мария, майката на Гошо, обаче не ми се сърди. Тя работи във „фурната”, то така викаме на магазина за хляб в махалата.

       Тогава хляба, като го докарат от хлебозавода и веднага се разпродава. Не стига за всички. Не се застоява като сега. Хлябът се донасяше в зелени пластмасови касетки, олющени от служба, но дъхащи на истинска мая. Нямаше железни етажерки. Евтин беше комата хляб и хората купували и за кокошките. Наложиха по този повод ограничения от профкомитета, по два симида на семейство. Хич не обичах майка да ме праща за хляб при леля Мария. Висеше се на една дълга опашка, не е за деца това. Чичо Киро, бащата на Гошо, и той не ми се сърди. Помага на леля Мария във фурната след работа и следи жепейците от блока да не останат без хляб. Нали сме комшии, те са четири етажа над нас. Продава леля Мария, а чичо Киро се мъдри до нея на щанда и брои тайно децата от блока на опашката. Още по-тайно скрива под тезгяха хляб. После важно идва до вратата, слага синджира и ни кима. Леля Мария рече: „Свърши, свърши”. Това означава, че има хляб само за тия дето са вътре, ония отвън сумтят, кашлят, пък тръгнат с неохота към фурната в другата махала. Ние дечурлигата обаче не мърдаме от вратата. То Бедежето било, според татко, държава в държавата. Инструктирани сме всички от наште, да чакаме. Мине време, отвън само деца и инструктирани. Като дойде някой закъснял, веднага разбира от нас, че хляб няма. Той спре до вратата със синджира, хвърли поглед през стъклото, нещо маха, но не го огрява. Леля Мария и чичо Киро не виждат. Пак маха, пък тръгне към фурната на другата махала. На нас дечурлигата вече не ни е скучно, като на опашката. Разпореждаме се отвън, упътваме народа къде е хляба. От време на време чичо Киро отключва синджира и пуска от вътре на вън, кима ни пак. И ние вече кимаме и упътваме окъснелите. Накрая чичо Киро изпрати и последния от вътре и юруш влизаме ние. Той вади скритата касетка и леля Мария ни дава на вересия, после ще се оправя с наште. Хляба още топъл и дъхав, майките ни знаят че сме стръвни и ще трошим кората по пътя, леля Мария също знае. Дава ни по два, да занесем и нещо у дома.

         По пътя, ако видя Валя пред блока, я питам иска ли коричка. Те момичетата все на семейства и докторки им е играта по терасите на блока. Тя чупи залък. Нали сме гаджета…Марианчето от шестия и тя чупи, не сме гаджета, но ме включва в техните игри…  

           Пак е черешово време, иде задушница, а дъжд се лее безпир вече цял месец. Черешите пак не станаха хубави, ама и сливи няма. Свирката, дето я измислих за сигнал, надживя и Гошо Пощата, и мама. Сега като надуя бузи с „ма-ра-по-ща” и Камир тича презглава към мен, както аз бягах от пазача с чифтето.

          Камир знае, че ще се ядосам, ако свирна и не дойде. Като свирна два пъти и не дойде, вече съм ядосан. Като квартален съм в гората с тая свирка, а птици и катерици са се надвесили от терасите на дърветата и ме гледат учудено…