narrativebg.blogg.se

 Два асансьора

      Прочу се нашият нов жепейски блок сред всички деца в градчето. Веднага станаха атракция двата му асансьора. Нагоре до десетия етаж и обратно се возеха всякакви хаймани и разказваха по махалите за чудото. На пазара имаше цирк, виенско колело, въртележки, но с билетчета. А в жепейските асансьори, безплатно.

     Домсъвета разбра тая работа и взе мерки, назначи съгледвач. Трифон Фъфлека. Добре, ама съгледвача трябва да е строг, а Фъфлека само дърдори и нищо не му се разбира. Бъръ, бъръ, два чадъра. Веднага го изтипосахме.

      В блока бяхме доста момчета и решихме да вземем в свои ръце отбраната на асансьорите. Като видехме другоблокчанче да пристъпя към нашия вход, атакувахме с фунийки от терасата на втория етаж, където беше щаба ни. Тръбите на Пешо и Илийката бяха от никел, модерна работа. Фунийките им не от вестници, като наште, а от мукавена хартия. Здрави, ако те цапне в окото, може и да окьоравееш.

     Ние банда, но и ония се осефериха, направиха и те банда. Взеха да атакуват асансьорите ни организирано. И те с фунийки. Пешо веднага смени тактиката. Леля Пенка все шиеше нещо у тях и Пешо отмъкна от майка си шепа кърфици. С Илийката направиха торпеда, но стана инцидент. Боцнаха неколцина от ония хленчовци и те се оплакаха.

     Кварталният мразеше да го занимават с детски щуротии, но извика Фъфлека да го пита к`во става.

     Фъфлека вдига рамене, бъръ-бъръ, нищо не му се разбира. Освен това досада, изгуби сума ти време на кварталния, а оня хвърля едно око към „Скара-бира” при чичо Вълчо и все не може да тръгне натам. Фъфлека фъфли, а дежурния отбира от десет думи една и констатира: „Трифоне, проучи нещата и пак ела!”

    Нали е акълия наш Трифон кима заканително и тръгва право към щаба, на терасата на втория етаж. Ей го, влиза през входа, взима стъпалата през две и подава нос:

      -   К`во стаа тука, бе? Нящо да имате да ми казвате?

     Ние обаче следим всичко, щото не сме вчерашни и сме се подготвили. Мильо ме бута напред и аз рапортувам:

     - Ние, чичо Трифоне, сме Тимуровска команда. Учим я тая книга в училище и пазим социалистическото имущество…

       Фъфлека не е чел „Тимур и неговата команда” на съветския писател Аркадий Гайдар, но е акълия и знае, че такива банди не са хулигани, а пазят „социалистическото имущество”. Кима ни, съгласява се и дори изстрелва от устата си „бъръ, бъръ, два чадъра”, обръща се и пак през две стъпала надолу стига до входа. Връща се обаче и пак пита: „Дамар, Тамар…Как беше?”

         Ние в хор:

          -    Тимур и неговата команда.

          -    Аха, да де, знам - цупи се той и бързо тича в посока „Скара-бира”, за да докладва на кварталния.

      Обикаля около кръчмето, търси дежурния, но бай Вълчо специалните гости ги кани в сепарето, на скришно да пият по една бира. Зер, старшията също е човек, но в униформа. Не може да се изтипоса на перона, не е редно. С пагони е. Обаче Фъфлека, ако не докладва веднага, ще забрави. И тропа на стъклото на бай Вълчо. Оня подава глава с молив зад ухото и се звери:

         -   Трифоне, на вересия повече не давам бира.

          -    Тимур съм. – кълчи уста Фъфлека -  Не са хулигани, а команда.

       Бай Вълчо кима, за него всичко което каже Трифон е „бъръ, бъръ, два чадъра” и му дава пак една бира на вересия, но зелена бутилка. Фъфлека доволен, но бира в зелена бутилка не пие. Не забравя вече реченото, само го разширява, според обстоятелствата:

         -   Тимур са, не аз, а командата, и зелена бира не пият.

      Старшият седи в сепарето и отбира от думите на Трифон на ум. „Децата на жепейците си играят на „Тимур и неговата команда”. Похвално, но лъжат, онзи Гайдар не пише, че стрелят фунийки с кърфици. Трифон е идиот. Бай Вълчо, ако не стана да се намеся, ще му даде бира в кафява бутилка. А на мен ми се пие още една бира”:

          -   Бай Вълчо, дай зелената на мен, че Трифон да се  маха.

         След много време чичо Вълчо ме вижда в Пловдив, тропа през стъклото на една кръчма и ми маха да дойда. Аз се радвам да го видя, не съм срещал човек, който да обича да черпи повече от него. Как си оправяше сметките в „Скара-бира” на перона в нашия град, как му връщаха вересиите, никой не разбра. Тънкост на кръчмарския занаят. Прегръщам го, а той веднага вика сервитьора и поръчва да черпи. Аз се дърпам, на лекции съм в университета. На чичо Вълчо обаче никой не може да му откаже, просто не може. Та той ми говори, говори. За гарата, за хората. За лястовиците, които гнездяха на козирката над перона. Как помни всичко това този човек? Хубави били ония времена. Мен много ме обича, пита за баба и дядо, за родителите ми. Пък по едно време се сеща за старшията:

         - Умен човек се оказа кварталния. С един куршум три заека уцели. На Трифон разбра приказката. Пред началството докладва, че сте си играели на „Тимур и неговата команда”, но не сте прочели както трябва книгата. И отгоре на това изпи още една зелена бира на вересия.

           Смее се. И аз се смея.

         Това беше последната ми среща с чичо Вълчо. Днес като се тропне някъде около мен по стъклото на заведение и все той ми се привижда.