narrativebg.blogg.se

Танковата бригада

 

 

     Румбата беше най-добрият ми приятел, от малък четеше книги и му вървеше в училище. Никой не можеше да го затапи. По онова време бабаитите в школото не бяха на мода, а ръсещите простотии ги съжалявахме като недоразвити. Днес учениците трудно могат да разберат, че затапването те правеше пич, по наше време. Каже някой нещо, чул недочул от нейде, и се пъчи. Демек, прави се на умен. Румбата веднага го затапи и оня остане с отворена уста.

      Румбата не живееше в нашия блок, но винаги е бил от нашта банда. Баща му бе военен и тяхното блокче бе през една сграда по улицата нагоре. Тая сграда, дето ни делеше, не се броеше един вид. Бе ведомствения стол за храна на жепейците.

      Един ден в училище класната Читова ни изненада с въпрос какви искаме да станем като пораснем. Това бе в часа на класния, имаше такъв учебен час, където нашият класен ръководител не ни преподаваше по нейния предмет географията, а разговаряше с нас, като с хора.

      Читова бе слаба, умна възрастна женица, която не бе „кон с капаци“ като повечето даскали, а умееше да те докосва с думата си. И до днес помня как веднъж по време на един ленински съботник ме похвали пред всички съученици. Те тия „съботници“ бяха за да правим оборка и да се учим да не хвърляме хартии наляво надясно из двора на училището. Събирахме отпадъците от вафли, вестници, дъвки и ги трупахме в една желязна количка. Духна вятър и ги разпиля. Хайде пак събирай, но аз взех един вестник, сложих го тоя път отгоре над боклука в количката и го затиснах с два камъка. Читова видя, тя забелязваше тези неща и не пропусна да ме похвали пред класа. Нищо особено, но съм го запомнил.

       Обаче не помня в „часа на класния“ какъв казах, че искам да стана, щото Румбата пак ни затапи всичките. Ние се зверим, сучем пръсти, дивим се. Не сме мислили по такъв важен житейски въпрос, бъдещето за нас бе следващото междучасие. Кой мисли какъв ще стане като одъртее? Но Румбата подготвен за бъдещето. Става и предварително си знае урока, щял да бъде военен офицер.

       Баща му бе офицер от кариерата. Никога не е роптал пред началството, че постоянно го местят в различни гарнизони по цялата страна. Стриктен, дисциплиниран. Изпратиха го в поделението при старото летище в Марийно поле. Не затапва, приема. Оттам го издигнаха командир в танковата бригада в нашия град.

          В градчето ни жепейците бяха много, но военните бяха още повече.

        „И много, много повече!“, затапва ме Румбата.

         По няколко пъти на година бригадата ходеше на учения и танковете се спускаха вечер от казармите към гарата. Бащата на Румбата ги командва тия неща.

        Тежките машини с грохот паркираха пред нашия блок и форсираха въздуха с нафта. Шумът бе неописуем, танковете се въртяха в кръг и по специален бетонен понтон се катереха в открит товарен вагон. Започваше маневра и чичо Наско тегли с дизела, щото маневрите се правеха тогава с дизел. Докато течеше маневрата в подготовка за следващия товарен вагон, комшиите по терасите гледат, бъбрят, обсъждат, но никой не роптае. Няма шум,приказката им се чува. Танковете долу един зад друг на улицата и чакат ред. Бащата на Румбата намести фуражка, даде знак и следващият танк ревне към понтона. Останалите се наместват напред като булки на опашка за тоалетна хартия. Лакърдията на комшиите заглъхне от канското пърдене на танковите двигатели.

         Махалата будуваше, военните товареха задължително нощем, през деня капиталистите снимали отгоре. По първи петли танковете вече локализирани, дегизирани и изведнъж настъпваше неестествена тишина. Зачервените очи на всички се склопяваха. Танкистите и войничетата долу също окапваха от умора и дремеха.

       Само бащата на Румбата Енев не спеше и даваше команди…Не е знаел милият, че ще правим задушница на Танковата бригада. Гордостта на Стремската дивизия, мечтата на момчетата да станат танкисти…