narrativebg.blogg.se

Бутимото

 

     Гледам една сутрин баба бие точилка в едно каче, но с тясно гърло. Името му било „бутимо”. Много бях впечатлен. Баба почине за миг и пак замахва отривисто, бълбук-бълбук. Бърза, че леля Лоза всеки момент ще доведе братовчедките Анито и Катето. Да си играем заедно, по време на ваканцията.

    Лоза е единствената дъщеря на баба и дядо, живее в Пиперков чифлик до Кюстендил. Остана вдовица, знам името на мъжа й Асен, но не го помня.

     Баба спря да бие в млякото и изтърга от стените на бутимото едри буци домашно масло. На пейката встрани до огнището бяха наредени и покрити с бели кърпи няколко кръгли хляба, които тя вчера омеси с брашно от нощвите и опече във фурна до външната врата. Баба грабна един нож. Отряза и намаза голяма филия с масло за мен, а отгоре щедро посипа захар. След такава закуска, пригладнявах чак привечер.

     Изтичах с филията в ръка отвън. Стадо кози пъплеше покрай оградата до портата и аз се загледах. Козарът проточи глас и дядо му отвърна: „Ида, ида“. Нашите кози бяха пет, но ме бе страх само от Шимика. Дъвче авторитетно, гледа сопнато и всеки момент е готова да ме чушне. Вчера заби сурата си в мен и ме боцна с ръбестите си рогца.

      -  Пази се от тая мющерия, - рече дядо и изведе Шимика. Той я държеше за верижката, а звънчето й глухо трептеше.

     Мющерията ме погледна с бялото на окото и изви учудено глава към мен, все едно ме виждаше за първи път. Проточи шия и изблея, че ще се върне, след което мина под юрисдикцията на козаря. Той свирна чевръсто и поведе стадото към баира с шумата.

      Аз си отдъхнах, но друга опасност ме връхлетя. Петелът подгони филията ми и аз бързо побягнах към сайванта. Затворих вратата под носа му. Гребнах вода от котлето със скосената кратуна. Огледах се. Баба сръчно биеше млякото в бутимото. Не й бе до мен. Замерих петела с водата. Той се сопна, поклати гребен и подви опашка към курника.

      -   Мамо, мамо…- обади се отвън леля Лоза и братовчедките нахлуха шумно около бутимото.

    Селският живот си има своята идилия, а братовчедките познаваха всичко наоколо. Заведоха ме веднага при малините и ядохме на воля. След това се катерихме по стълба в плевнята и скачахме в сеното от една едра греда. Скоро се установи, че моето любимо място е на черницата, все там висях и се провирах през листата, като бубите на съседката баба Чима.

     Баба Чима бе живата история на нашия род. Все говореше за Охрид, откъдето е дошъл отеца ни Милчо. Прокудени с брат му от орисията, те се сгушили в Осоговските чукари и дълго живеели в дървен заслон, а след това направили първата къща. Комаровецът също дошъл, но се заселил с челядта си на отсрещния дол. Дошли и други, така скоро няколко родови махали се пръснали като дълга сабя по Осоговската пустиня. По едно време дошъл и Гоце Делчев, пък нали било пущинак, решил тука да направи бомболеярница.

     Баба Чима като ни видеше, пристягаше забрадка и махаше да отидем при нея. Черпеше ни все със сладко от боровинки и ни показваше как живеят бубите и как хрупат черничеви листа. През ваканцията идваха и други деца, наши далечни роднини и баба Чима не пропускаше да ни разкаже за Крали Марко. Той бил великан, с единия крак стъпвал на Шар планина, а с другия на Пирин. Така воювал според нея най-добре и Муса Кеседжия го било много страх…

      Баба Чима не знаеше други исторически легенди, но можеше да бае, бе знахар, участваше в изражданията с други баби и най-вече ни учеше как да се пазим от караконджули. Тия пущини идвали при ония деца, които си слагали ръцете между краката преди сън. Ръцете трябвало да са при главата. Караконджулът го е страх от чистото, ако си мием ръцете ще бяга, наставляваше Чима. Даваше ни за лош пример в хигиената някакъв Гоше Морано. Той не пълнел шепи с вода и не си плискал лицето, ами само с показалец посягал към извора и затова е срещал караконджули, дори по пътя.

     Като тръгнехме по козите пътеки с братовчедките, все се отбивахме при извора. Пък се плискаме, плискаме. Да не срещнем караконджули.

      Нали бях момче, един ден дядо ми връчи да паса кравата. По баира трева много, тя дъвче, аз се заглеждам наляво и надясно, да не би някой караконджул да обикаля. Много бях наблюдателен, но се заплеснах и кравата я няма. Бре, тичам до баира, обратно в дерето. Няма я. Викам я по име, викам. Няма и няма. Пък като ревна, вървя и рева. Връщам се вкъщи и пак рева, чак сополив. Дядо ме вижда на портата, пък пита:

      -   Да не си паднал? Удари ли се?

      -   Не, кравата изчезна – хлипам аз.

      -  А… - успокоява се дядо – Она се прибра одеве, не плачи. Хайде, измий се и да ручаме. Баба ти е сготвила качамак с пръжки…

     Друг път дядо, нали съм момче, ме прати в зимника да загреба с купа ечемик. После ми покаже „пи, пи, пи” как да нахраня кокошките. Петелът един хрисим около крачолите на дядо, не ме закача.

      Най-вкусното безалкохолно, което съм пил през живота си, е мътеницата на баба. Това не е айрян, не се заблуждавайте. Мътеницата е като осоговско цвете, трябва специална почва, за да вирее. Расте на глътки само край оджака, до бутимото…