narrativebg.blogg.se

               Парният локомотив на чичо Наско

            На задушница се случват неочаквани неща, живите се срещат с мъртвите през тоя ден. Хортуват си, поделят си житце, винце, цигарка, огънче. Тя срещата с починалите иска подготовка. Леля Дора ги знае тия неща най-добре. При нея много ходят за съвет, нищо че живее на третия етаж на стария жепейски блок и често асансьора не работи.

         Леля Дора трудно ходи, сполитаха я разни неща. И с бастуна ходи трудно, но на задушница като дойде чичо Наско и припка милата, забравя сполитанията. Тя на тоя ден се ослушва и за съседите. Отгоре комшийката пак тропа и нарежда на висок глас, дошла е. Леля Дора винаги чува щом дойде някой отгоре, защото тя трудно ходи, но със слуха е добре.

          Преди години жепейския блок бе най-високата сграда в градеца. Опънаха го нагоре строителите и ако не бяха се спрели, щяха да изравнят комините с билото на Стара планина. Тогава комшийката отгоре беше технически ръководител на строежа, а новодомците населиха етажите и все жепейци. Много народ работеше в Бедежетно тогава. А що дечурля имаше.

            Мъжът на леля Дора беше машинист, на парен локомотив. Цял ден бъхти, но вечер не пали печка, нищо че блока с комини. Парно имаше, комшийката нали е технически ръководител, проектира парно с мазут. В градеца тогава нямаше никъде парно. На мода бяха акумулиращите печки, които смениха нафтовите. Мъжът на комшийката работеше в тяговата подстанция, ток много и евтин.

           Един ден чичо Наско се върна от работа намръщен, седна по навик в кухнята и пак по навик Дора му сложи на масата салатка с ракийка. Той пак се мръщи. Да не си болен, чуди се леля Дора. Не бил болен, но му било мъчно за локомотива, пращали го в пенсия. Щял да кара електровоз. Нали комшията отгоре работи в тяговата подстанция, електрифицирали всичко тия и сега локомотива в пенсия. Чичо Наско казал на началника си, че предпочита да кара оная машина на немеца Рудолф Дизел, електровоза оставял на младите машинисти, а началника му като скочил. „Не може.” „Защо?”

             Не  можело…

        Излязъл чичо Наско от кабинета на началника и се чуди на ината му. Дизелите не излизали в пенсия като парния локомотив, защо се репчи тоя.  Отсреща в коридора се хили комшията от десетия етаж на жепейския блок, той също машинист. „Наско, Наско…”, подсмихва се той и му сочи с очи лозунга пред кабинета. Погледнал чичо Наско, прочел и разбрал, че работата е сериозна, иде отгоре тоя инат явно.

             -   И какво пише на лозунга – пита простодушно леля Дора.

       А чичо Наско пак се мръщи, той се мръщи на себе си, че забравил лозунга пред началството. Мръщи се на комшията от десетия етаж, че не е забравил, а сега се мръщи и на леля Дора, че не знае. Такъв си беше чичо Наско, изряден. От всички парни локомотиви, неговият най-запазен, чистичък, лъснат. Все едно не трака с въглища по релсите и не бълва мръсни облаци по купетата.

        На тая задушница чичо Наско пак в кухнята и пак гледа намръщено към салатката и ракийката. Но кахърите му не са за локомотива. Надживя го пущината, не го пенсионираха, взеха го в музея на Бедежето, пак на служба.

          А и на леля Дора не се сърди вече, че не знае лозунга. Те лозунга го пенсионираха преди локомотива, смее се чичо Наско и вече не се мръщи. Леля Дора се щура в кухнята и измъква отнякъде една антика. Кутия цигари „Слънце”. Подава му ги, а той не вярва и готов да заплаче. Щото чичо Наско като яхна електровоза, смени и цигарите, мина на „Стюардеса”, но в душата му все парния локомотив и кутията „Слънце”.